Убийството като изящно изкуство

// Headline Убийство в Министерството на изящните изкуства – Карол Карнак превръща света на красотата в сцена на съвършено престъпление // Intro Може ли убийството да бъде… изящно изкуство? Новосъздаденото Министерство на изящните изкуства би трябвало да се занимава с красивото и възвишеното. Вместо това великолепната му лондонска сграда се превръща в сцена на едно от най-необичайните убийства, озадачавали някога пред Скотланд Ярд. Високопоставен служител на министерството е намерен мъртъв – премазан от огромен мраморен бюст, който доскоро е украсявал стълбището на достолепната сграда. Нещастен случай? Почти невъзможно. Тежкото изваяние не би могло само да падне от постамента си. Някой го е преместил. Но как? И още по-важно – защо? Министърът вече има достатъчно причини за безпокойство. Подозрения за нередности и фалшификации тегнат над подчинените му служби, а смъртта на Едуин Помфрет го принуждава да приеме още по-неприятна възможност – сред хората, призвани да пазят и ценят изкуството, се крие убиец. Разследването е поверено на инспектор Джулиан Ривърс от Скотланд Ярд. За да стигне до истината, той трябва да навлезе в един затворен свят на ценители, експерти и държавни чиновници, в който зад безупречните маниери и разговорите за красота се крият съперничество, алчност, завист и страх. Над всички въпроси обаче продължава да тегне една наглед невъзможна загадка: как гигантският мраморен бюст е успял да премаже точно Едуин Помфрет? // Second paragraph description В „Убийството като изящно изкуство“ Карол Карнак съчетава класическата загадка „кой е извършителят?“ с не по-малко интригуващото „как е било извършено?“. Резултатът е изкусно построена криминална загадка в най-добрите традиции на Златната епоха – необичайно престъпление, ограничен кръг заподозрени, умело прикрити улики и проницателен детектив, който трябва да открие истината зад измамните привидности. // Full Text excerpt Докато Ривърс и Брейди се връщаха от Хампстед, Брейди попита: – Какво впечатление ви направи тя, сър? – Изобщо не ми хареса – каза Ривърс, – но дали ще се окаже нещо повече от досаден фактор, в това не съм сигурен. Във всеки случай, тя беше в такова настроение, че нямаше как да си съставим безпристрастно мнение за нея. Мисля, че разбирам причините за нейния гняв – тя сама ни разкри доста неща при последния си изблик. Въобразявала си е, че е драматург. Първата ѝ пиеса била пълен провал. Опитала с друга в този „Барн“ и по всичко изглежда, тя също се оказала неуспешна. След като се върнала от репетиция на собствената си безнадеждна пиеса, я събудили посред нощ, за да ѝ съобщят за смъртта на съпруга ѝ. Ако предположението ми е вярно, тя не е била сама в студиото. След като чул новината за смъртта на Помфрет, човекът, който ѝ е правел компания, е решил да си тръгне, докато все още било удобно, и да остави Вирджилия Хил сама да се оправя. Съчетанието от тези събития е повлияло на неуравновесения ѝ характер и когато пристигнахме, тя беше толкова вбесена, че можеше единствено да сипе обиди. Но дали всичко това означава, че знае нещо за смъртта на Помфрет, е съмнително. – А какво ще кажете за картината, сър? Мислите ли, че наистина тя самата я е нарисувала? – Почти съм сигурен, че не е – отговори Ривърс. – Беше сполучлива и въздействаща по свой грубоват начин. Един художник не използва умишлено шпатула толкова категорично, та после да заглажда с четка. Не, мисля, че тя се преструваше, но не задължително заради нас. Не е очаквала появата на служители на криминалния отдел. Може би има практиката да пласира чужди картини под свое име. Единственото, в което съм убеден, е, че ѝ липсва наблюдателност и е глупава – с онази самозаблуда, която предполага същата глупост у другите, а позата на пълно безразличие към покойния ѝ съпруг беше преструвка, много разпространена днес сред хората, които обичат да се мислят за „модерни“. Да бъдат над всички старомодни добродетели и чувства. Ще намерите достатъчно примери за това поведение в съвременната художествена литература, както и в съвременната живопис. Насилието е сила. Кресливостта е искреност. Е? Ривърс изстреля последната си едносрична реплика към Брейди с такава рязка въпросителна нотка, че Брейди съвсем се изчерви. Той все още беше на двайсет и няколко години. – Не знам, сър – бавно каза той. – Признавам това за насилието или преувеличението, но не са ли те донякъде реакция срещу позата на добродетелност и сантименталност, която някога е минавала за доброта? Съгласен съм с вас, че мис Вирджилия Хил не буди симпатия, но не защото каза, че след като е напуснала съпруга си, повече не се е интересувала от него и не я е било грижа дали ще живее или умре. Това вероятно беше вярно. – Тогава защо не я харесвате? – попита Ривърс. Той винаги искаше да разбере какви мисли се въртят в съзнанието на по-младите му колеги в Скотланд Ярд, защото въпреки собствения си консерватизъм по някои въпроси, достатъчно ясно съзнаваше разликата във възгледите между своето поколение и това на Брейди. – Ами, сър, тя е образована жена и нямаше нужда да бъде груба и да обижда, а и не ми хареса начина, по който говореше за Помфрет. Каза, че бил глупак, при това досаден глупак. Можеше да пропусне това. Ривърс се засмя. – Противоречите си, Брейди. Вашият довод е основан на вкус, а вкусът, към който се придържате, е старомоден, от онези качества, които майка ви би ценила. Брейди се усмихна. – Предполагам, че е така, сър. Склонен съм да уважавам почти същите неща, които уважавате и вие, но не съм съгласен, че всяко модерно мислене и модерен вкус са лоши. Не изпитах неприязън към мис Хил, защото е модерна, а защото е коравосърдечна, егоистична и претенциозна. И мисля, че вие попаднахте в десетката, сър, когато я попитахте как си изкарва прехраната. Твърде често всичко опира до това. Ривърс леко се засмя. – Не сте много убедителен защитник на модернизма, Брейди. Връщате се към най-стария мотив от всички – кой има полза? Мисля, че е малко вероятно Вирджилия Хил да изкарва прехраната си от своите пиеси, а журналистиката на свободна практика не е много печеливша в тези времена на недостиг на вестникарска хартия. Дали ще спечели от наследството на съпруга си, все още не знаем. Но човекът, който ме интересува най-много в момента, е Майкъл Данвърс. – Ако беше замесен в престъплението, сър, мислите ли, че би отишъл в онова студио? – Не. Не мисля. Но той скри доказателства, които беше длъжен да предостави, и искам да разбера защо. – Отговорът на този въпрос изглежда очебиен, сър – каза Брейди. – Не мисля, че нещо в този случай наистина е очебийно – заяви Ривърс. – Нещата се препокриват и преплитат и като цяло са свързани, точно като в абстрактна картина. – Което означава, че не виждате причината за нищо от случилото се? – предположи Брейди. – Всички причини зависят от други причини – отговори Ривърс. // Related book: // Author blog id:blogs/blog-2/article