Вълци&Доведете труповете&Огледалото и светлината

// Headline Три романа. Един необикновен живот. Една епоха, в която близостта до трона може да издигне човек до върха – и да го погуби. // Intro С трилогията си за Томас Кромуел Хилари Мантел преобрази историческия роман, превръщайки Англия на Тюдорите в жив, дишащ свят на власт и амбиции, вяра и предателства, любов, страх и безмилостни политически игри. // Second paragraph description В центъра на тази мащабна история стои една от най-противоречивите личности на XVI век – Томас Кромуел. Син на ковач, израснал далеч от дворците и привилегиите, той се издига до най-близкия съветник и пръв министър на Хенри VIII. Интелигентен, наблюдателен и изключително опасен противник, Кромуел умее да разчита хората, да предвижда ходовете им и да превръща желанията на краля в политика, която ще промени Англия завинаги. „Вълци“ поставя началото на възхода му – от човек без име и положение до една от най-влиятелните фигури в кралството. На фона на драматичния разрив на Хенри VIII с Рим и желанието му да се ожени за Ан Болейн Мантел преобръща познатите образи на Томас Мор, Кромуел и кралския двор и ни кара да погледнем историята от съвсем различна страна. В „Доведете труповете“ Кромуел вече е на върха на властта. Но Ан Болейн, за чието възкачване е помогнал, не е дала на краля мечтания наследник. Хенри е насочил поглед към Джейн Сиймор, а неговият министър трябва да намери начин невъзможното да стане възможно. Започва смъртоносна игра на обвинения, интриги и предателства, която ще завърши с един от най-прочутите процеси в английската история. „Огледалото и светлината“ е величественият финал. Ан Болейн е мъртва, Хенри VIII най-сетне има син, а Англия сякаш лежи в краката на Кромуел. Момчето от бедните квартали е достигнало немислими висоти. Но колкото по-близо е до краля, толкова по-опасна става всяка грешка. Враговете чакат, съюзите се разпадат, а човекът, който толкова дълго е управлявал съдбите на другите, трябва да се изправи срещу собствената си. Трилогията на Хилари Мантел е много повече от разказ за двора на Хенри VIII. Това е епос за властта и цената ѝ, за човешката амбиция, за превратностите на съдбата и за тънката граница между триумфа и падението. „Вълци“ и „Доведете труповете“ печелят наградата „Букър“, превръщайки Хилари Мантел в първата жена и първия британски писател, печелил отличието два пъти. „Огледалото и светлината“ завършва историята, превърнала Томас Кромуел от исторически „злодей“ в един от най-сложните и незабравими герои на съвременната литература. Трите романа вече заедно в комплект – една от най-мащабните и впечатляващи исторически саги на нашето време. // Full Text excerpt Така се решава съдбата на народите – от двама души в някоя малка стая. Забравете коронациите, конклавите на кардиналите, блясъка и процесиите. Така се променя светът; с едно побутване на сметалото; с една драскулка на перото, която променя смисъла на някоя фраза; с въздишката на минаваща жена, оставила след себе си лъх на портокали или розова вода; с ръката й, придърпваща завесите на леглото; с потъркването на плът в плът, тихо като дихание... *** Томас Мор идва в Остин Фрайърс. Отказва да яде, отказва да пие, макар да прилича на човек, който има нужда и от двете. Кардиналът не би приел отказа му. Сигурно би го принудил да седне и да яде желе. Или – в съответствие със сезона – би му поднесъл голяма купа ягоди с много малка лъжичка. Мор казва: – През последните десет години турците превзеха Белград. Палили са лагерните си огньове в голямата библиотека в Буда. Само преди две години бяха пред стените на Виена. Защо искаш да направиш още един пробив в защитната стена на християнството? – Кралят на Англия не е неверник. Нито пък аз. – Не си ли? Дори не мога да разбера дали се молиш на Бога на Лутер и немците, или на някакво езическо божество, което си опознал по време на пътуванията си, или пък на измислено от теб английско божество. Нищо чудно вярата ти да е за продан. Сигурно би служил и на султана срещу добро заплащане. Еразъм е казал: „Възможно ли е природата да е създала нещо по-кротко, добросърдечно и хармонично от характера на Томас Мор?“ Кромуел мълчи. Седи на писалището си – Мор го е изненадал по време на работа – подпрял брадичка на свитите си в юмруци ръце. Позата му придава известна войнственост, което точно сега може да бъде предимство. Лорд-канцлерът изглежда така, сякаш всеки миг ще започне да разкъсва дрехите си – което може само да подобри външния им вид. Човек би могъл да го съжали, но Кромуел отхвърля тази възможност. – Мастър Кромуел, вие си мислите, че положението ви на съветник ви дава право да преговаряте с еретици зад гърба на краля. Но грешите, аз знам за писмата, които разменяте със Стивън Вон, знам също, че той се е срещал с Тиндейл. – Заплашвате ли ме? Просто се интересувам. – Да – отвръща натъжено Мор. – Да, точно това правя. Той съзнава, че балансът на силите между тях – не между държавните служители, а между личностите – се е променил. Когато Мор си тръгва, Ричард се обръща към Кромуел: – Той не би трябвало да постъпва така. Искам да кажа – да те заплашва. Днес, заради поста, който заема, може спокойно да си тръгне оттук, но утре... кой би могъл да знае? Кромуел си мисли: „Бях дете, горе-долу деветгодишен, когато избягах в Лондон, и тогава видях как една старица умря за вярата си.“ Споменът нахлува в тялото му, и понесен от него като от прилив, той се обръща към Ричард и казва: – Ричард, провери дали лорд-канцлерът е дошъл с подходяща свита и ако не е, осигури му ескорт и се постарай да го качиш на някоя лодка обратно за Челси. Не можем да го оставим да се скита из Лондон и да тормози всеки, пред чийто праг се озове. Казва последните думи на френски, макар и сам да не знае защо. Мисли за Ан, която го вика при себе си с протегната ръка: „Maître Cremuel, â moi!“ *** На Нова година той се буди на зазоряване и вижда край леглото си Грегъри. – По-добре ела долу. Арестували са Том Уайът. Кромуел скача незабавно от леглото; първата му мисъл е, че Мор е нанесъл удар върху обкръжението на лейди Ан, в самото му сърце. – Къде е той? Да не би да са го откарали в Челси? Грегъри е озадачен. – Защо в Челси? – Кралят няма да допусне – случаят го засяга прекалено отблизо; Ан има книги... тя му ги е показвала, самият той е чел Тиндейл – какво остава, Мор да арестува краля? – Това няма нищо общо с Мор. Просто някакви глупци са арестувани, защото предизвикали размирици в Уестминстър, прескачали открит огън по улиците, а после започнали да чупят прозорци, нали знаеш как става... – гласът на Грегъри звучи уморено. – После се сбиват със стражите, затварят ги и пристига съобщението „Дали мастър Кромуел може да дойде и да даде на тъмничаря подарък за Нова година?“. – Господи – казва Кромуел. Сяда на леглото, осъзнал внезапно голотата си, босите си крака, непокритите прасци и бедра, члена, гъстите, подобни на козина косми по тялото, наболата брада; и потта, избила между плешките му. Той навлича ризата си и допълва: – Ще трябва да ме приемат и в такъв вид. Освен това първо ще закуся. Грегъри отбелязва с едва доловимо злорадство: – Нали се съгласи да му бъдеш като баща. Това е бащинството. Кромуел се изправя. – Повикай Ричард. – Аз ще дойда. – Ела, ако държиш, но ми трябва Ричард за в случай, че възникнат неприятности. Не се стига до никакви неприятности, има само кратък пазарлък. Тъкмо се развиделява, когато младите господа излизат със залитане, с изпити лица, раздърпани, с мръсни и изпокъсани дрехи. – Франсис Уестън – казва Кромуел, – добро утро, сър. Наум продължава: „Ако знаех, че сте тук, щях да наредя да ви оставят в тъмницата“. – Защо не сте в двора? – Там съм – казва младият човек, дъхът му лъха на кисело. – Аз съм в Гринич. Не съм тук. Разбрахте ли? – Билокация* – отбелязва Кромуел. – Разбирам. – О, Иисусе! О, Иисусе, Спасителю наш! – Томас Уайът стои на снега, в ярката утринна светлина, и потрива главата си. – Никога вече! – До следващата Нова година – казва Ричард. Кромуел се обръща и вижда как на улицата се измъква тромаво една последна фигура. – Франсис Брайън – казва той. – Трябваше да предположа, че това начинание не би било осъществено както трябва без вашето участие, сър. Изложен на студа, с който го посреща новата година, братовчедът на лейди Ан разтърсва глава като мокро куче. – В името на циците на света Агнес, замръзвам. Жакетът му е скъсан, яката на ризата – отпрана, има обувка само на единия крак. Стиска с ръце панталоните си, за да не паднат. Преди пет години той загуби едното си око на турнир; сега е загубил и превръзката; вижда се насинената очна яма. Той се оглежда с останалото здраво око. – Кромуел? Не помня да сте били с нас снощи. – Бях си в леглото и много бих искал да можех да си остана там. – Защо не се върнете обратно в леглото? – Брайън разперва ръце, рискувайки да му се смъкне панталонът. – Коя търговска съпруга ви чака? Може би си имате по една за всеки от дванайсетте празнични дни? – Кромуел почти е готов да се разсмее, преди Брайън да добави: – На вас, сектантите, жените ви не са ли общи? Кромуел му обръща гръб и казва: – Уайът, накарайте го да се покрие с нещо, за да не му замръзнат някои части. Достатъчно му е, че е без око. – Кажете благодаря – изревава Томас Уайът и тупа приятелите си по гърбовете. – Кажете благодаря на мастър Кромуел и му върнете онова, което му дължите. Кой друг би станал толкова рано в празничен ден, и би развързал кесията си? Щяхме да си останем тук до утре. Не приличат на хора, които биха успели да съберат дори шилинг. – Няма значение – казва Кромуел. – Ще впиша дълга в общата сметка. // Related book: // Author blog id:blogs/authors/17713112