Пътят към Китеж

// Headline Една страна на исторически кръстопът. Четирима приятели. Четири различни представи за бъдещето в търсене на пътя, по който Русия може да поеме. // Intro С „Пътят към Китеж“ Борис Акунин продължава мащабния си литературен проект „История на руската държава“, в който редом с историческите томове писателят създава художествени произведения, превръщащи големите събития от миналото в човешки съдби. Този път действието ни отвежда в Русия през втората половина на XIX век – време на велики реформи, обществени сътресения и сблъсък на идеи, когато старата империя е принудена да се променя, а въпросът накъде ще поеме страната става все по-настойчив. Кримската война е към своя край. На руския престол е Николай I, чието управление все по-силно възмущава интелигенцията, насочила поглед към Европа. Трима млади мъже –приятели, съмишленици и идеалисти, са убедени, че Русия трябва да се промени. Наричат себе си „Тримата мускетари“ и всеки от тях има своя представа за пътя към желаното бъдеще. Скоро към тях се присъединява и техният Д'Артанян – Адриан Ларцев, пристигнал от Сибир и спечелил прозвището си не само с храбростта си. Четиримата искат една и съща Русия – по-добра, по-справедлива и модерна. Но пътищата, по които вярват, че могат да стигнат до нея, постепенно започват да се раздалечават. След смъртта на Николай I на престола се възкачва Александър II – Освободителя. Започва епоха на надежди и реформи, но заедно с тях идват нови конфликти, разочарования и все по-радикални идеи. Там, където едни виждат възможност за постепенна промяна, други настояват за революция. А когато идеалите се сблъскат с властта, приятелството също се оказва подложено на изпитание. Към добро ли отива Русия, или стремглаво се движи към пропастта? Оправдано ли е цареубийството в името на едно по-добро бъдеще? И кой всъщност има право да решава кое бъдеще е правилното? В търсене на справедливост и отговори четиримата приятели неведнъж се оказват от различни страни на барикадата, но продължават да преследват една и съща мечта – своя Китеж, невидимия град на надеждата, съвършеното място, към което всеки вярва, че знае пътя. „Пътят към Китеж“ е роман за идеи и приключения, но най-вече за хората, които се опитват да променят историята – и за историята, която променя тях. Акунин преплита съдбите на героите си с драматичните събития на епохата и превръща големите политически въпроси в лични избори, приятелства, предателства и изпитания. Историята проследява десетилетия, през които Русия преминава от последните години на управлението на Николай I през реформаторската епоха на Александър II до новия завой, настъпил след неговата смърт. И през цялото време остава един въпрос, който звучи далеч отвъд границите на XIX век: Кой път води към Китеж – и съществува ли изобщо такъв? // Full Text excerpt – От колко време се вариш в нашата руска каша? Към шест години? При това не в столицата, а в най-гъстото, където виреят дяволите. Искам да те попитам какво мислиш ти за руския живот? Съвсем като Лорис-Меликов, помисли си Адриан. Той също бе започнал с това. – Хайде, давай без заобикалки. Нали виждам, че си дошъл по работа. Казвай направо: защо, за какво. – „Защо“ и „за какво“ – това са два отделни въпроса. И за да задам втория, първо ми отговори на първия. Та какво мислиш за страната Русия? Ларцев вдигна рамене и се зае търпеливо да обяснява, че оценява качеството на всяка страна по един основен параметър: какво е да работиш в нея. Ако е лесно – страната е добра. Ако е трудно – лоша е. Русия е лоша страна. На читавия човек тук не му помагат, а му пречат. Един оре, седмина го гледат. Питовранов го изслуша, кимна. – Така. А кой според теб е виновен за това? – Не кой, а какво. Ако системата не работи добре, значи е неправилно устроена. Страната е като железопътната линия. Ако релсите са криви, а траверсите – гнили, локомотивът ще върви зле, а при остър завой ще се катурне по насипа. Мишел отново кимна, много доволен. – Ето ти и отговор на въпроса защо съм дошъл. Сега ще ти обясня. Кажи ми, не следва ли да се смени ръководството на компанията, ако не е в състояние да положи релсите както трябва? – Ако има такава възможност – разбира се. Това е най-добре. Акционерите се събират и избират ново ръководство. Но в Русия това е невъзможно. Тук няма избори. – Това не значи, че трябва да се продължава да се живее с шибано управление. Просто възниква необходимост да бъде заменено по друг начин. – Ти за революция ли ми говориш? – разбра Адриан. – Нея няма да я има в Русия. Познавам народа. Той дори не си и мисли за такова нещо. – Народът изобщо не мисли, във всеки случай не и с главата – ухили се Питовранов. – Ако с народа векове наред е правено само едно – да го пердашат по задника, той именно това и прави – мисли с този пердашен задник. Но народът няма да е необходим. Достатъчно е известно количество мислещи и при това решителни люде. Такива в Русия има. И аз съм от тях. Плюсът на самодържавието е в това, че за разлика от Змей Горянин това чудовище има само една глава. Отсичаш я – и змеят ще пукне. Това е задачата, която сме си поставили. И ще я изпълним. За тази цел си имаме Изпълнителен Комитет. Адриан много се учуди. Не на това, че Мишел членува в нелегалната партия, преследваща царя – всеки сам решава какъв е смисълът на живота му, а възгледите на Питовранов винаги са били радикални, беше опитал да затрие венценосеца още преди четвърт век. (Миналогодишното ренегатство на журналиста и превръщането му във Върколака бяха убягнали от вниманието на Ларцев, във вестниците той четеше само новините за наука и икономика.) Но за подобни неща не се говори дори на стар другар. – С каква цел ми разказваш всичко това? Аз съм само железничар. – Именно като железничар си ни нужен. А също така като човек, който желае Русия от лоша страна да се превърне в добра. – Какво общо имат железниците със задачата, която сте си поставили? – Връзката е пряка. Слушай – Мишел се премести по-наблизо. – Най-удобното място за акция е железопътната линия. Това отдавна сме го изчислили. И вече опитахме три пъти. Миналия октомври искахме да взривим царя, когато се връщаше от Крим през Одеса. Работата се провали, защото в морето се надигна буря и яхтата не пристигна. Както и да е, отложихме го. След месец подготвихме направо две мини, край Александровск и малко преди Москва. Първата не сработи, случва се. Но с втората засечка нямаше. Гръмна и още как, и много добре запрати влака надолу по насипа. Само че грешния влак! Не ни съобщиха навреме за промяната в графика. Сега разбираш ли накъде бия? Ларцев кимна. – Царският влак минава най-често по Николаевската линия. Заместник-директорът с точност знае реда и разписанието на всички влакове. Искаш да ви предам сведения. – Не само, не само! – възкликна Мишел. – Ти си човек на действието. Можеш всичко. Помниш ли как беше тогава, през петдесет и четвърта? Ако не се бе появил ти, ние щяхме само да дрънкаме. – С мен също нищо не стана. – Защото имаше скапани помощници! Не си бяхме направили труда да изясним, че един от слугите отпива от чая, за да провери температурата му – Питовранов направи крива физиономия от тягостния спомен. – Но сега са се захванали отбрани люде, точни като хронометър. И знай, че сред тях няма честолюбци. Когато те събера с тях, те ще видят, че ти най-добре ще можеш да оглавиш начинанието. Ах, Адриан, какви хора само са това! Най-висшият продукт на националната селекция. Помисли си само за какво голямо дело те викам. Добре си помисли! И Ларцев си помисли добре. – Не – каза той след около минута и половина. – От това нищо няма да стане. През шестдесет и първа в Орегон на полагането на трасето имаше един много лош началник на дистанцията. Жесток, алчен, груб. Веднъж се събра група – подобна на вашия Изпълнителен Комитет. Решиха, че трябва да пречукат тази гадина. Причакаха го, застреляха го. Но се оказа, че е по-добре да има лоша власт, отколкото никаква власт. На другия ден всички се стреляха един друг из целия лагер, а след седмица останаха само празни палатки и трупове – всички се разотидоха кой накъдето му видят очите. Строителството спря, а компанията фалира. Същото ще стане и с Русия. Не съм революционер, аз съм строител. Никога повече не говори с мен на тази тема. – …Добре. Няма – рече Питовранов с угаснал глас. – Моля да забравиш този ни разговор. – Вече го забравих – отговори Адриан. // Related book:collections/30406112 // Author blog id:blogs/authors/17627084